Всяка проява на международна икономическа зависимост е проява на интеграция. Държавите, които се ангажират с тази икономическа интеграция гледат да извлекат максимална полза от премахване  на бариерите между националните им стопанства. В световната икономика сега има над 40 такива общности с над 130 държави участнички, но Ес е този с най-зрели форми и най-добре обработени механизми.
Има различни типове интеграция в зависимост от целите на които е подчинена и на критериите, на които отговаря тази интеграция.Някои страни изграждат регионални търговски блокове, в които ограниченията намаляват под равнището на външната среда. Но икономическата интеграция е нещо повече от обикновенно либерализиране на търговските потоци на държавите на регионално равнище. Тя предполага и либерализиране на търговията с производствени фактори, фиксиране на валутните курсове, хармонизиране и координиране на фискалната и монетарната политики. Всичко това се прави с цел интегриращите се страни да извлекат максимална полза от интеграцията.
Икономическа интеграция съществува тогава, когато две или повече страни провеждат политика в резултат на която се повишава икономическата им взаимозаменяемост. По този начин надеждата им е да нарастне производителсността на техните икономики. Интеграцията има различни стадии в зависимост от степента на коопериране на държавите, но като най-общо се очертават 2 категории и те са:
1. интеграция, в която имаме свободно движение на стоки, услуги и производствени фактори между държавите
2. интеграция, в която освен горепосоченото има и висока степен на коопериране на монетарната и фискална политика на държавите. 

Освен двете основни категории на интеграция, тя има и различни стадии на коопериране, като съществува известна доза последователност между тях. Така например, с най-ограниченият тип интеграция са преференциалните търговски съглашения, където взаимните ограничения между две страни падат значително, но и двете ги поддържат високи за трети страни. Следващ стадии и свободната търговска зона, където държавите участники премахват напълно ограниченията помежду си, но всяка поддържа такива към вноса от трети страни. Митническият съюз е следващата фаза на интеграция - тук отново всички търговски пречки между държавите участнички са премахнати, но за разлика от предишните стадии, при този всички държави членки възприемат обща политика за ограничения на вноса от трети страни. Когато към митническия съюз се прибави и свободното движение на производствени фактори се стига до по-високия стадий на интеграция или обюия пазар, следван от икономическата интеграция, която е доста по-висок стадий на интеграция и при него индивидуалната свобода на всяка от държавите-членки да провежда своята макроикономическа политика е значително намалена. Преди икономическия съюз обаче стои монетарният, въпреки че двата стадия са много близки. Разликата, естествено е в макроикономическата политика на всяка от държавите-членки. При монетарния икономическия съюз имаме макроикономическа политика поставена на наднационално равниюе - тоест отделната държава не я определя вече сама, докато при монетарният съюз имаме само хармонизиране на макроикономическата политика. Разликата е малко, но е по-важен нейният нюанс.

Икономическите ефекти от интеграцията се изразяват в това, че след падане на ограниченията в търговията между държавите, участнички в интеграционната общност, се повишава производителността на техните национални стопанства, както и икономическият климат във всяка от държавите става значително по-благопирятен. Движението на стоки и услуги обаче е ограничено по отношение на трети страни, нечленуващи в общността. Тъй като вносът от държавите-членки в съюза се третира по-благоприятно в сравнение с произхождащия от трети страни, може да се очаква, че търговията между държавите-членки на един съюз ще нарастне в сравнение с по-скъпата търговия със стртани извън него. Този ефект се измерва чрез уеднаквения ефект на търговията или:
1. Ефект на благосъстоянието 
Повишава се благосъстоянието на страната вносител в резултат от понижаване цените на вноса и увеличаване на неговия обем /ефект от създаване на търговия/, вносът с по-ниски разходи от страна нечленка на същза се измества към внос с по-големи разходи от страна-членка /ефект от отклонение на търговията/.  Логично е да се мисли, че ако вторият ефект е по-голям от първия имаме понижаване на благосъстоянието в странта вносител и обратно.  Факторите, които влияят върху създаването и отклонението на търговия са разходите за производство в страна членка и такава, която все още не е в съюза, както и еластичността на търсене и предлагане в странат вносител. Ако еластичността е по-висока, то имаме по-висок ефект на създаване на търговия.  Митническият съюз може да увеличи или намали ефекта на благосъстоянието в зависимост от условията, при които възниква. Интеграционната общност води до създаване на търговия и увеличаване на благосъстоянието при следните условия:
- ако търговските бариери преди създаване на общността са били големи
- ако наложи висока обща митническа тарифа
- ако броят на страните членки е голям
- когато в съюза влизат страни с конкурентни, а не допълващи се икономики
- ако преди влизането на страната в съюза, търговията между страните е била силно развита

2. Динамичен ефект
С намаляването на търговските ограничения, отраслите, които допреди това са били под протекционистична политика, трябва да могат да отговорят на по-високата конкуренция главно чрез технологично обновление. Фирмите, които не успеят да направят това освобождават ресурси за по-конкурентноспособните отрасли и в крайна сметка това води до повишаване ефективността на използваните ресурси, следователно и до увеличаване на икономическото благосъстояние.  Динамичният ефект се изразява в усъвършенстване разпределението и усвояването на ресурси, подобряване на организацията на производството и инвестиционните разходи в нови технологии. 

Европейска икономическа общност - ЕИО
ЕИО беше създадена в периода, когато европейските държави се възстановявахе след края на Втората Световн Война. Този период беше белязан с тясно фрагментирани национални производства, неспособни да стимулират високо равнище на производителност, което пък водеше след себе си неконкурентноспособност. След създаването на митническия съюз, европейските държави се надяваха да експлоатират изгодата от обединения пазар и по този начин да си изградят защита от американската конкуренция. 
Първи стъпки към ЕИО беше създаването на Европейското обединение за търговия с въглища и стомана през 1952 от Западна Германия, Белгия, Франция, Италия, Холандия и Люксмебург, като всяка от държавите предостави суверенитета си за двата отрасъла в рамките на обединението. По този начин държавите се надяваха да бъдат положени основите за едно по-нататъшно интегриране на Европа.  Такова обединение наистина се случи през март 1957 год с подписването на Римския договор, когато шестте членки учредиха ЕИО и си дадоха 12 години преходен период за изграждане на общ пазар, в който движението на промишлени стоки се извършва напълно свободно. От юли 1968 год. ЕИО вече е завършен митнически съюз.
Преди тази интеграция да стане действителност цените на селскостопанските продукти се поддържаха от национални системиза стимулиране на защитите на производството, изградени по схемите на квотите и митата, но тези системи бяха значително различаващи се една от друга за отделните страни. След подписването на Римския договор бариерите пред търговията с аграрни продукти бяха премахнати, а на тяхно място се изгради Обща аграрна политика за държявите-членки.
Целта на общата аграрна политика е да поддържа гарантирани цени на селскостопанската продукция. Общността купува и продава аграрни продукти, за да поддържа равнището на техните цени. Гарантирано равнище на цените се поддържа, ако чуждестранната конкуренция бъде ограничена, а това става пък чрез системата на променящите се импортни мита. При нея праговата цена, която е минималната цена за селкостопанския внос е бариерата на чуждестранната конкуренция. Вносът на цени под праговото равнище е предмет на митническо третиране, в следствие на което цената на вноса се вдига до праговото равнище, а оттук следва, че селскостопанският внос не може да се конкурира с аграрното производство на общността под праговата цена. На вноса се отрежда ролята да покрива търсенето, когато е по-голямо от предлагането на селскостопански продукти в общността.
     След образуването си ЕИО започна да премахва всички пречки в движението на труда и капитала между страните-членки. Римският договор позволява на страните-членки да упражняват контрол върху движението на капитали, когато то предизвиква смущения в националните им икономики.  Заедно с развитието на евровалутния пазар нарастваше и сътрудничеството между страните на финансовите пазари, като постепенно се изгради и институционална система на сътрудничество, в чиято основа застанаха ТБ и филиалите на международните корпорации на страните членки.

Свободното движение на стоки, услуги и производствени фактори е необходимо условия за успешното изграждане на икономически и монетарен съюз, но когато те са налице не може да се запази трайно свободното движение на капитал, фиксирани валутни курсове и автономия на паричната политика. Те се жертват за сметка на привилегиите, които дава монетарният съюз, изграден върху принципа на валутната зона. Тя е икономически регион, в който се използват една или повече валути, обвързани така, че могат да функционират като една. Валутните зони са отделени една от друга  поради това, че курсът им не е фиксиран. Монетарният съюз е единно валутно пространство, образуване чрез сливане на една или повече валутни зони. Оптималната валутна зона е такова валутно пространство, което предлага ефективно приспособяване към промените в икономиката, предизвикани от вътрешните и външни фактори. Валутното пространство може да съвпада с границите на държавата, но може и да не. Факторите, които влияят върху оптимума на валутната зона са мобилността на производствените фактори, мобилността на капитала и финансовите активи. Регионите, които искат да образуват валутна зона трябва да имат сходни икономически параметри.

Договорът от Маастрихт
След Римския договор и Единния европейски акт, договорът от Маастрихт, подписан през 1992 г. е най-значимата правова регламентация на движението на ЕС към икономически и монетарен съюз. Стратегията, заложена в договора е основана на хипотезата - постепенна конвергенция на икономиките въз основа на 5 главни критерии и режим с фиксирани валутни курсове:
1. темповете на инфлация в годината непосредствено преди присъединяване на страната да не са по-големи от 1.5% , спрямо средното равнище на трите страни с най-ниска инфлация
2. отношението на вътрешния дълг спрямо БВП да не е по-голям от 60%
3. бюджетния дефицит може да бъде най-много 3% от БВП
4. дългосрочният лихвен % в годината непосредствено преди присъединяване на страната да не бъде по-голям от 2% спрямо 3те страни с най-нисък лихвен 5
5. през последните 2 години преди влизането в съюза страната да е участвала в системата на курсовия механизъм и да не е девалвирала валутата си, вмествайки се в диапазона на валутния курс.
     Идеята в договора от Маастрихт е да осигурява стабилност на цените, да провежда приетата от евроинституциите икономическа политика, да разработва и прилага паричната политика на МИтническия съюз, да контролира валутните курсове, да управлява паричните резерви и системата на плащанията, да координира банките в съюза.
     Приемането на количествени измерители и конкретни срокове в договора от Маастрихт е новост в идеята за изграждане на МОнетарен съюз. Той сложи край на разбирането, че подвижността на валутните курсове трябва да осигурява независимост на икономическата политика и свободен избор на инфлационно равнище. 
      Монетарния съюз от 1999 год. води Европа към модел, значително по-различен от сегашния. Единната валута ще доведе до намаляване на лихвените проценти, защото ще отпадне необходимостта от изчисляване на премия от валутен риск. Ще бъде мотивирана склонност към спестяване, защото няма да има нужда от валутна конверсия за погасяване на вътрешни задължения. На паричния пазар няма да бъдат емитирани познатите инструменти за предпазване от валутен риск - фючърси, опции и суапови операции. Няма да се обездвижват фондове, които сега се създават за предотвратяване на шокове при валутна конверсия.  Отпада необходимостта от поддържане на международни резерви от европейски валути. Движението на капитала няма да среща преградите на валутните режими. Всичко това ще създаде по-благоприятни условия за конкуренция и по-стабилни цени, които ще подават по-надеждни сигнали на производителите и на потребителите при вземане на решения.